Варанаси

от Марин Маринов

Нашето пътуване започна 04:30 сутринта. Трансферът от хотела до гарата ни отне двадесет минути по празните улици на град Агра. Градът все още спеше – работеха само няколко дюкяна предлагащи чай. Покрай тях на малки групички бяха се събрали мъже, запалили огньове от разпилените по улиците боклуци. Дълбока и спокойна тишина – нямаше ги непрестанните звуци от клаксони, глъчката от хората и десетките крави, които толкова добре се бяха адаптирали към целия този хаос.
Достигайки гарата дойде и първата неочаквана и странна гледка – стотици хора спяха налягали навсякъде. Бяха си постлали разкъсани чували от зебло, картони или каквото там са намерили, увити като пашкули през глава в разноцветните си одеяла.
Влакът беше композиран на един от последните коловози. Модерен немски ескалатор с марка Thyssen KRUPP ни качи на надлез, разположен високо над линиите. Обикаляхме на зигзаг спящите по земята хора и като в столичен мол слязохме обратно до перона. В основата на ескалатора подскачаше размазан плъх, който беше нарисувал червена линия по цялото стълбище. Гидът се усмихна сърдечно и уверено ни поведе към вагон Е2, където се намираха двете ни места.
Влакът беше изключително модерен и дълъг. От единия до другия край беше минимум четиристотин метра. Влизайки вътре, моментално усетихме разликата – последен писък на технологията, подарък от Австралийската държава на индийския народ. Седалките широки и комфортни, тоалетните чисти, ухаещи на свежест, а плоските екрани на инфотеймънт системата ни показваха всевъзможна информация. Шестчасовото ни пътуване започваше обещаващо. След малко се появи кондуктора – достолепен господин на средна възраст, облечен в бежов костюм. Плътният му черен мустак се надигна, широка усмивка грейна на лицето му и с ведро НАМАСТЕ на перфектен английски помоли да сканира билетите ни. Със същия ритуал се доближи и към останалите чужденци в купето – от съображение за безопасност, всички ние бяхме избрали да пътуваме в първа класа, при все, че втора класа изглеждаше също толкова добре подържана.
Тихо и неусетно влакът потегли от перона. Напуснахме пределите на град Агра, а утрото разкри пред нас красивите гледки на безбрежните полета. Нямаше как да не ми направят впечатление добре изглеждащите поля, безупречното състояние на културите и чистотата, която контрастираше с мръсотията в индийските градове. Индия като страна с около 80% селско население, осигурява почти изцяло храната на своя огромен народ. Селските хора, които с тежък физически труд осигуряват прехраната си, ми напомняха за моите баба и дядо, които също така обработваха сами земите си, за да осигурят прехраната на трите си деца – майка ми и двамата ми вуйчовци.
Точно се бях замислил, когато един от многобройните шафнери във влака се доближи, държейки табла с няколко банана, конфитюр, масло и бисквити. Ние се спогледахме с Нина, зачудихме се дали да върнем храната недокосната или да похапнем сладко. Набързо изядохме бананите и бисквитките, пийнахме по един масала чай и се отпуснахме блажено в комфорта на плюшените червени седалки. По време на пътуването различни шафнери ни носеха всякакви непознати за нас пакети и табли с храна, която ние упорито отказвахме, но накрая хапнахме по едно пиле с къри и ориз. Сити и доволни зачакахме последната спирка на влака – гарата на Варанаси.
Влакът спря, вратите на вагона се отвориха и хората започнаха трескаво да го напускат. Перонът се напълни с посрещачи, а ние се озъртахме да открием човек с табелка Равел Груп в ръцете. След малко се появи едно младо, добре изглеждащо и усмихнато момче, държащо заветната табелка. Веднага се познахме, поздравихме и заедно се отправихме към паркинга, където ни очакваше нашия трансфер. Сахиб – така се казваше момчето, беше първи курс студент по туризъм, който наскоро се беше преместил тук от Делхи. Живееше в една стаичка в жилището на чичо си и искаше да работи с чуждестранни туристи. От съвсем скоро учеше руски и се опита да говори с нас, но му беше трудно – все пак това му беше само втора седмица.
Колата за трансфера дойде и ние бързахме да се качим. Едва отворих вратата и нещо ме думна – даже направих крачка назад. Колата беше уникално чиста и подържана. Седалките бяха облечени в искрящо бели калъфи – подобни на ония на такситата в Япония. Имаше специални органайзери за бутилките с вода, бонбонки и всякакви опаковани сладости, дезинфектанти, кърпи – дори крем за ръце.
Метнахме раниците в багажника – бяхме само с малки ранички, пътуването ни беше кратко и бяхме почти без багаж. Качихме се и тръгнахме по улиците на Варанаси, за да стигнем до хотела и да си починем за кратко от пътуването. И тук, както и по останалите места, които вече бяхме посетили, имаше твърде много хора, мотори и коли по улиците. Многобройни магазинчета продаваха всевъзможни неща, но имаше две основни разлики, които веднага се набиваха на очи. Уникална бедност – болшинството от сградите изглеждаха строени преди сто и повече години и от тогава никога не бяха ремонтирани. Липсваха мазилки, прозорци, липсваха дори цели стени, но живота кипеше с пълна сила. В същото време града беше безупречно чист – най-чистия град, който до този момент бях посещавал в Индия. Навсякъде изметено, улиците подържани и никъде не видях дори една хартийка на земята. Варанаси е градът, от който на последните избори през 2014 година, е избран Министър председателя на Индия Нерандра Моди. В замяна той беше създал нужната организация и градът блестеше от чистота.
След двадесет минути стигнахме до хотела. Изглеждаше уникално добре – беше част от петзвездната верига Тадж. Неслучайно тук през Юни 2023 година се е провела срещата на лидерите от Г 20. На входа с широка усмивка ни посрещна млада жена облечена в сари. Тури ни по един жълт знак на челото за добре дошли и тъкмо да я заговоря, към на се приближи управителя на хотела. С много дипломатичен глас, с дълбок и равен тон ни поздрави и ни съобщи, че жената е глухоняма и не може да ни разбере. Придружи ни до рецепцията, лично ни регистрира и ни поведе към асансьора за да ни покаже стаята. Отвори вратата, огледа дали всичко е наред и ни пожела приятен престой. Престоят ни тук започна далеч над очакванията ни.
След малко двамата с Нина отново бяхме във фоайето на хотела пред рецепцията. Там ни чакаха Сахиб заедно с още един човек. Запознахме се и с него – казваше се Мохан Сингх и щеше да бъде нашия гид по време на престоя ни тук. Качихме се заедно с него в колата, а Сахиб ни пожела приятен престой и си тръгна.
Докато пътувахме към първата си туристическа забележителност, Мохан с равномерен и отлично отработен глас ни обясни за историята на Варанаси. Набързо ни нахвърли много факти, от които не запомнихме почти нищо. Колата спря на някакво оживено място, ние тримата излязохме и се отправихме към един огромен парк – парка Сарнат.
Тук между десетки археологически разкопки разпръснати навсякъде се извисяваше една тридесет метрова будистка ступа. В далечината се чуваше странна повтаряща се мелодия, която много ми напомняше на песните на будистките монаси от манастира Ей Хей Джи в Япония. Приближихме се близо до ступата и пред нас се откри невероятна гледка – десетки будистки монаси се бяха разположили на поляната и медитирайки си повтаряха непрекъснато някакви мантри. Удивени се спряхме и загледахме в тази впечатляваща гледка. Монаси от Тайланд бяха дошли на поклонение във Варанаси. Точно тук, Буда е направил първите си проповеди и това място беше свещено за всички будисти по света.
Варанаси се оказа Йерусалим на Индия. Свещено място за хиндуисти, будисти и джайнисти. Място, където религиите живеят в унисон, а хората са много толерантни един към друг. Варанаси е града, който всеки хиндуист иска да посети поне веднъж в живота си, а хората живеещи в него са най-щастливите хора в Индия. Тук е мястото, където е открит и изложен за посещение символа на страната – колоната с четирите лъва, гледащи във всяка от посоките на света – лъвският капител. Тук е открито и изложено в музея колелото с двадесет и четирите лъча – символът разположен в средата на индийското знаме – Ашока Чакра.
Варанаси е особено място. Вярата в бог е издигната в култ, като личното ми мнение е, че болшинството от индийците не са особено религиозни, но са силно духовни. Не е нужно да спазват каноните на религията, която изповядват, но дълбоко в себе си почитат своите богове. Освен това са и доста толерантни към представителите на другите религии. Освен хиндуисти в града живеят около 20% мюсюлмани, но хармонията, в която минава ежедневието им е впечатляваща. По кръговите кръстовища бяха издигнали статуи на различни божества, дори на едно в близост до голяма католическа църква имаше двуметрова статуя на Майка Тереза.
И тъкмо си мислех по тези теми, когато неусетно се озовахме на брега на река Ганг на едно много специално място. Тук на Дашашвамед Гат, всяка вечер се провежда световноизвестната религиозната церемония Ганга Арти, Церемонията се провежда от хиляди години и до днес е жива. Енергията, която се усеща по време на ритуала е страхотна. Седем човека извършват различни ритуали на брега на реката в съпровод на традиционна индийска музика и всичко това продължава повече от час. Стотици хора, насядали по стълбите край сцената стават всяка вечер свидетели на тази красива церемония. Огньове горят, ароматни пръчици ухаят приятно и цветя, много цветя навсякъде около нас. И точно сме се слели с тълпата и гледам в захлас тайнствените движения, когато една ръка ме чукна по лявото рамо. Беше Мохан – нашия екскурзовод. Подкани ни да ставаме, защото скоро церемонията щеше да приключи и искаше да си тръгнем преди множеството от хора да се разотидат.
Мислихме си, че е вече късно и отиваме директно да вечеряме в хотела, че на следващия ден трябваше да ставаме много рано, но не. Варанаси беше център на коприната в Индия и Мохан ни поведе към един кооператив, в магазина на който можеше да разгледаме техните продукти и евентуално да си купим нещо, което ни хареса. Първо се отбихме в подземния етаж на сградата, къде се намираше човек, тъчащ на стан. Като видях стана, на който работеше ми падна ченето – бях пораснал в къщата на баба ми Мика, която в дома си в село Жеравна имаше вертикален стан. Тя беше килимарка и тридесет и пет години тъчеше котленски килими в килимарницата и у дома си. Имах много добра представа от станове, но този беше друга лига. Стотици копринени влакна се спускаха през сложно организирана система към основата, където майстора тъкач с малки совали създаваше пъстроцветни фигури. Гледах го с нескрит интерес и почти не чувах обясненията на екскурзовода. В някакъв момент се качихме и в изложбената зала. Там беше пълно с копринени шалове, сарита, декорации и какво ли още не. Магазинерът беше много словоохотлив и добре успяваше да си представи стоката. Разбира се цените, които ни каза бяха доста завишени и след многократни шеги, усмивки и потупвания по рамото се спазарихме за няколко копринени изделия на справедлива цена. Благодарихме му за добрата търговия и се отправихме към хотела – сутринта предстоеше кулминацията на нашето пътуване в Индия – сутрешните ритуали по поречието на Ганг.
Алармата иззвъня и ни събуди – беше станало вече пет часа. Набързо се оправихме и двамата с Нина слязохме на рецепцията. Мохан вече ни чакаше там и след кратък разговор, се отправихме към центъра на града. Улиците все още бяха пусти и безлюдни. В един момента колата спря и тримата излязохме навън. Бяхме на главната улица на Варанаси. Въпреки ранния час много хора вървяха във всевъзможни посоки. Улични търговци бяха отворили вече сергиите си и ни подканяха да си купим нещо. Продаваха се всевъзможни неща – гердани от рудракши, различни размери туби за вода, клонки от нийм – целебен храст, които използваха за всевъзможни терапии, шалове, масала чай, сувенири и какво ли още не. Болшинството от хората бяха индийци, но имаше и много туристи. Мохан уверено вървеше през навалицата, а ние неотлъчно го следвахме. Тълпата стана много гъста и вече трябваше да се изчакваме, да внимаваме да не се загубим, а навън беше все още тъмно.
Някак си неочаквано пред нас се откри гледка към реката Ганг. Там церемониите вървяха с пълна сила. Мъже и жени хванати за ръце влизаха заедно и поотделно във водата, изчакваха по няколко секунди и се потапяха целите. Жените бяха облечени в красивите си сарита, а мъжете влизаха по бельо. Някой дори си жабуриха устата с вода от свещената река. Други правиха различни ритуали във водата, а трети като нас просто наблюдаваха и се наслаждаваха на цялата тази гледка. Излизащите от водата хора бързаха да се преоблекат – все още беше доста хладно. Камбани звъняха отнякъде, песни се чуваха в далечината, ритуални огньове горяха. Мохан се отказа да ни обяснява и ни остави да се потопим в ритуалите и церемониите и да се изживеем пълноценно момента. Тук брега на реката беше целия направен с каменни стълби, Седем километра Гат след Гат и навсякъде едно и също. Хора от цялата страна се стичаха към бреговете на свещения Ганг именно във Варанаси – града на бог Шива. Храмовете бяха практически навсякъде. Част от тях бяха дори частично или напълно залети от водите на реката.
Започна леко да се развиделява, когато ходейки по брега видяхме трима агури, седящи в храм, извършващи някакви ритуали. Приближихме се към тях и ги загледахме с интерес. Те бяха целите намазани в бяло, носеха огромни гердани от рудракши, а зениците в очите им бяха много силно разширени – ясен знак че ползват някаква дрога. Агурите бяха се отказали от нормалния си начин на живот, живееха в отшелничество и спазваха аскетичен начин на живот. Болшинството бяха мъже, но се срещаха и жени. Живеейки така, те искаха да прекъснат поредицата от прераждания и да останат завинаги в рая. Може би най-стряскащата част от тяхното битие бяха ритуали, които изпълняват при новолуние и включваха яденето на човешка плът.
Двама от тях бяха си запалили огън и си говориха нещо по между си. Попитах Мохан дали мога да се приближа към тях и той кимна утвърдително. Изправих се точно пред тях, поклоних се и ги поздравих с НАМАСТЕ. Единият ме погледна и с жест ме покани да седна пред него. Бръкна в една съдинка с бяла гъста течност и ми намаза челото. После направи три хоризонтални черти с пръсти и накрая бръкна в друг съд с червена течност и ми отбеляза голяма червена точка на челото. Оставих му някакви дребни пари и го попитах дали говори английски. Посочи ми неговия събрат, който утвърдително ми кимна. Казах му, че съм пътувал целия път от Европа до Индия, за да посетя Варанаси и да се срещна с тях, което беше и самата истина. Той надигна вежди с изненада и лека усмивка се появи на лицето му. Зарадва се и каза на своя събрат какво сме си говорили. Тогава почувствах погалване по главата със специално перо, което се повтори няколко пъти. Сложи ръка на рамото ми и нещо започна да си шепне. Попитах дали може да си направя снимка с тях и той потвърди с дума и жест. След това помолих да се снимаме заедно с тях и жена ми, която в първия момент се уплаши и се отдръпна, но после дойде при нас. Целият ритуал се повтори отново и за нея - намазаха и чело с бялата течност, сложиха и червената точка и ни позираха за снимка. Обикновено агурите не позволяват да бъдат снимани, но този път беше различно. Благодарихме им и се отправихме към брега на реката, къде вече ни очакваше лодка с екипаж за разходка по Ганг.
Двете момчета, които управляваха лодката ни поздравиха и ни помогнаха да се качим на борда. Сложиха ни спасителните жилетки и ни настаниха удобно да седнем. Лодката беше доста голяма – с лекота можеше да събере двадесет човека, а се возихме само ние тримата. Много други лодки се движеха нагоре и надолу по реката, но всичките бяха препълнени с хора, а нашата беше огромна и празна. Отначало тръгнахме срещу течението и невероятно красиви каменни сгради се появяваха една след друга. Болшинството то тях бяха на стотици години, градени от различни владетели на Индия. В днешни дни някои бяха превърнати в хотели, други приютяваха богомолци, а в трети просто си живееха обикновени хора.
Особен интерес предизвикаха у мен две сгради. Едната беше училище и в този ранен час, учениците бяха изведени на стълбите край реката и правиха утринната си гимнастика. Другата шест етажна сграда беше боядисана в оранжево и в нея живееха само агури. Кой знае какви странни неща се случваха ежедневно вътре.
Навсякъде по поречието на Ганг имаше каменни стълби и поклонници влизаха във водата за да извършат своето ритуално къпане. В един момент стълбите изчезнаха и брега стана неукрепен. Точно тогава Мохан ни каза, че достигнахме южния крематориум. Той изглеждаше относително малък. На няколко места се виждаха огньове, в които догаряха овъглените тела на няколко мъртвеца. Понеже лодката премина на около тридесет метра от брега, не можахме да видим кой знае колко. Гидът ни каза, че по-интересно е на северния крематориум и лодката рязко зави на обратно, отправяйки се директно към северния крематориум. Познати гледки започнаха да се нижат една след друга. Хора продължаваха да прииждат към реката и да извършват своето ритуално къпане. Неусетно се доближихме към място, на което бяха спрели няколко лодки. Много майсторски и елегантно, лодкаря промуши лодката между другите лодки и се озовахме най-отпред. Пред нас беше северния крематориум. Изглеждаше доста по-голям. Догаряха огньове поне на двадесет места, като навсякъде бяха разхвърлени оранжеви цветя. Работници се опитваха да съберат на една купчина всички бамбукови пръти, използвани за носилки в последния път на покойниците. Само тук във Варанаси, кремациите се извършваха денонощно. На всички останали места по течението на Ганг се провеждаха само денем. За да бъде гледката още по-сюрреалистична, една свещена крава се беше озовала точно там и ядеше от многобройните цветя. На единия край имаше огромни купчини с дърва, на върха на който стояха два герести петела, които кукуригаха. В близост до единия огън стоеше мъж облечен изцяло в бели дрехи – това беше близък на покойник, чието тяло догаряше в огъня наблизо. Там на своя пост стоеше и работник, който отговаряше за цялата тази дейност. Той държеше дълга бамбукова пръчка, с която разбутваше периодично горящите дърва. В случай, че черепа на горящия труп не се счупеше сам, той трябваше да го разбие с тази тояга, за да освободи душата му. Интересно е, че всички работници трябваше да са подстригани до кожа. Това бяха хора, които през живота си бяха работили основно това и бяха се научили да се срещат ежедневно със смъртта. За разлика от нас християните, хиндуистите вярват, че смъртта е нещо позитивно и добро. Те вярват в прераждането и смятат, че ако умрат точно тук в града на бог Шива и бъдат кремирани във Варанаси, ги чака следващ по-добър живот. Не всеки хиндуист обаче може да бъде кремиран. Има пет категории хора, които не се включват:
1.      Деца под пет годишна възраст – те са свети
2.      Бременни жени – носят два живота    
3.      Духовници
4.      Агури
5.      Хора, загубили цвета на кожата си
Всички тези ги пускат по течението на реката и рибите плуващи в Ганг ги изяждат.
На мен, като християнин, всичко това ми изглеждаше много странно. Аромата на етерични масла, който се носеше навсякъде и цялата тази зловеща в моите представи гледка, възприех по-безболезнено. Нямаше плач, нямаше писъци, нямаше тъга. Имаше едно друго ниво на разбиране на живота и смъртта.

Мислех си за всичко това, когато лодката спря на брега. Мохан ни подкани да слизаме. Благодарихме на екипажа, оставихме им няколко рупии да се почерпят и слязохме на сушата. Минахме по безброй малки и тесни улички, по които кипеше животът с пълна сила. Сблъскахме се отново с реалността в Индия, но вече бяхме променени – осъзнавахме, че нищо не е вечно и трябва да се наслаждаваме на всеки един миг в това прекрасно пътешествие наречено живот!